Намирам адреса на Джована без затруднения. Въртя повече от четвърт час из Ууд Грийн, докато намеря подходящо място за паркиране. И без лошото време не харесвам Лондон. Ситният дъждец обаче си отива с настроението ми. Връщам се до адреса пеша. Имам чадър – в жабката на колата. Влагата полепва по раменете ми.

Джована ми отваря чак на третото позвъняване.

– Аз съм Моника – казвам й – Уговорихме се по телефона за седем.

– Аха. Но не съм ти давала адреса. Провеждам сеанси само по скайп.

– Нямам скайп … затова дойдох.

През целия път от Портсмът до тук – почти 2 часа – обмислях този разговор. Лъжата, която  казах обаче не беше сред вариантите, нито следващата:

– Бях наблизо …

Жената се колебае. Почти ми е затворила вратата.

– Ще платя …двойно…за безпокойството.

Вратата се отваря малко по-широко. Само колкото да мина.

– По-добре едно кафенце ... щом така и така си дошла. – казва Джована и ми посочва високо кресло зад масичка с разхвърляно тесте карти Таро. Сядам. Не смея да се облегна. Все още имам дъжд в косата. Самолетният билет в джоба ми се чувства по-удобно от мен.

Изпивам горещото кафе на големи глътки. Всяка една от тях посвещавам на важните неща в живота ми. На Джордж – първата. Заедно сме повече от година. За чиновническата ми службица в Портсмът е втората. А после пия и за майка ми, за полет 461 на „Бритиш Еъруейз“ и за котката ми.

Джована дълго изучава празната чаша с полепнала по стените утайка. Мръщи се, подсмихва се, клати глава и дори си мърмори нещо под носа. На английски! Живее отдавна в Лондон, макар че „гледа” само на българи. Представлението е добро.

– Това е най-добрата чаша, която съм виждала от сумати време. Моника, беше нали? – Кимам. Тиква ми я под носа. – Виж колко е светла. Какво не ти е наред, момиче?

Хубав въпрос. Аз обаче, ако знаех, нямаше да съм тук. Щом ще плащам, предпочитам тя да отговаря на въпроси. Не аз.

–Работата... –  измърморвам аз: – ...и гаджето … понякога е голям идиот.

– Какво й е на службата ти?

Хайде пак. Няма да кажа. Тя бързо схваща.

–Хубава ти е службата…важна... добри пари ти дават...сигурна е...

Кимам. Учих маса години, знам няколко езика и съм стройна. Много ясно, че ми плащат добре. Ако не от друго, то поне от дрехите и от бижутата ми.

–… и безперспективна. – подмятам.

– Ще те повишат – Не си прави труда много да ме слуша. Явно мътилката в чашата вече се е произнесла. – След година – две, ако останеш … виждам и пръстен … годежен.

– Че защо да не остана? Къде мога да ида?

Жената рязко вдига поглед от чашата и се втренчва в мен.

–Отмъщение! – заявява ми: – Дошла си да търсиш разплата. Нещо старо, забравено, отдавна минало…има нещо в джоба ти…

 Разбира се, че има! Нали е джоб? Наблюдателна е и аз решавам, че няма какво повече да го увъртам:

– Майка ми е умряла преди повече от година, но го научих едва наскоро. Някаква болест…

– Съжалявам. Не й усещам духа.

Има си хас и да го усеща! Решавам да се придържам към предварително замислените реплики.

– Когато била на 16, отишла при някаква врачка.  Тогава се е казвала Йовка, Йовка от Радомир. Та Йовка й предсказала, че я чака велико бъдеще, че ще замине за чужбина, ще учи там, ще забогатее, ще се омъжи за американец. Но, както сама се изразила, Бог дал, Бог взел. Казала й, че има болни яйчници и че много години няма да може да забременее.

– Върви си!

– Малко по-късно майка ми се запознала с някакво момче. Българче, не американче. Забременяла … с мен. Явно яйчниците й си били съвсем наред. Старците й я изгонили, не завършила дори гимназия. Край с великото бъдеще. Все не можеше да си намери свястна работа, но пък мъкнеше всякакви мъже. Някои освен по нея си падаха и по дъщеря й. Разбира се, в случаите, когато тя отсъстваше.

– Съжалявам.

– Не, наистина, няма защо. Ако не я беше излъгала тогава, днес мен нямаше да ме има. Историята обаче е с щастлив край. Когато майка ми наследи голям апартамент в Лозенец, продаде го и вложи всичко в образованието ми. В чужбинското ми образование!

Зарязвам някогашната Йовка от Радомир и дори не й казвам, че Джордж е американец. На връщане се опитвам да разбера защо точно бия всичкия тоя път. Над 250 километра общо, за да й кажа какво, че е шарлатанка или че не е?

–Махам се! – заявявам на Джордж, когато се прибирам. Той седи по боксерки пред компютъра, а пръстите му шарат по клавиатурата с невероятна бързина.

–О кей!

Дори не вдига поглед към мен. Понякога наистина е идиот. Докато си събирам багажа се опитвам да си спомня времената, когото си въобразявах, че съм влюбена в него. Не успявам.

Полет 461 на „Бритиш Еъруейз“ каца в София по разписание. Багажът ми не е изгубен. Доста време се колебая дали да взема такси. Най-вече, защото  ще трябва да дам на шофьора някакъв адрес. Докато обмислям въпроса, се сещам, че Джована отново не позна. Всъщност не отмъщавам нито на нея, нито дори на майка ми. Просто приключих с чуждите мечти. Приключих с чужбинските мечти на цяло едно изгубено в прехода поколение. Време е да се заема с моите собствени.

На мястото на самолетния билет в джоба ми съм сложила телефона. Издрънква тихо и замира. „Забрави си котката – гласи есемеса от Джордж: – Пристигаме другата седмица.” Понякога не е съвсем идиот. За разлика от мен.