- Вдовица съм. – казвам.

-А?

-Аха.

-Не може да бъде!

-Може.

Мъжът се зазяпва в мен, после отмества поглед. Ако не беше силната музика, щях да чуя как кубчето лед в чашата му се блъсва в стъклото. Представям си го. Затварям очи и прехапвам устни. Той си представя друго.

-Двайсет години.

-Какво?

- Двайсет години – повтарям – Или там някъде.

Оставя чашата  на бара. Мисля, че вече съжалява, че ме е заговорил.

- Не си на двайсет. – отвръща ми. Може и да не е съвсем за изхвърляне.

- Не съм.

Чакам песента да свърши. В началото на следващата пояснявам, защото той така и така не се  е разкарал:

- Разликата между нас… – чуквам чашата си в неговата – поне двайсет…

- Добре е… като за начало…

Не е добре. И не е никакво начало. Обстановката обаче не предполага да се обяснявам. Пием. Той плаща. Тръгваме си в малките часове.

-Ще те закарам. – осведомява ме, не ме пита. Махва на едно такси.

-Къде?

-Къде искаш?

-У вас.

-Толкова рано? На жена ми няма да й хареса.

Нямаше нужда да ми го казва, аз халката му съм я видяла още като седна до мен. Мълча.

-Защо не у вас? – пита ме. Шофьорът чака да се разберем.

-У нас е момчето.

-Ясно. – Не разбирам какво точно му е ясно. – Значи хотел?

Да, ама някой друг път, мисля си, но кимам в знак на съгласие. Щом досега не съм успяла да го разкарам, то сега вече няма какво толкова да се дърпам.

Хотелът не е долнопробен. Дори напротив. Такива работи понякога съвсем ме вкисват. Човек някак си не може да се чувства достатъчно пропаднал в свестен хотел. Запалвам след секса. Не защото толкова ми се пуши, просто в момента не мога да я понасям тая миризма на чисто.

- На колко години е? – побутва към мен чаша, за да я използвам за пепелник. Струва ми се, че цигареният дим го дразни.

-Кой?

-Синът ти.

-Седемнайсет.

-Не е твой?

Вдигам рамене. Че на кой да е? След като баща му умря.

- Част от наследството. – пояснявам.

-Значи наистина си вдовица. – констатира, не пита.

-При това богата. Така че не си прави труда да плащаш…

-Не съм  …

- …остави, няма значение.

Къпя се. Дълго. Много дълго. Мамка му, не си е тръгнал.

- Имаш ли си име? – не се подсмихва, но съм почти сигурна, че се забавлява за моя сметка: – … и телефон?

- Нямам. – отрязвам го.

От косата ми се стича вода по раменете.

– Лесно се отегчавам, пък и не излизам толкова често… - казвам. Много си я харесвам тая реплика. След всеки следващ ми се получава все по-добре. Или поне аз така си мисля.

- Аха.  - На лицето му няма никаква емоция. Чак сега забелязвам колко са прошарени слепоочията му. Вероятно си има собствен бизнес или някакви хора, на които се пада шеф. Вади визитка от портфейла си и я мята на масата. Кима в нейна посока:

 – Това е моето име и телефон.

Става ми гадно. Почти ми се иска да го ударя с нещо. Вече е стигнал до вратата, когато се сещам какво да кажа:

- Хубаво, ще се обадя на жена ти…

Спира се. Обръща се и взима визитката. Доволна съм, защото почти ме беше заблудил. Надрасква нещо на гърба й и я мята отново на масичката.

- А това е нейния номер…щом имаш желание… – казва и този път вече наистина си тръгва.

***

- Мислих си, че си някакъв шеф…

- А аз, че ще звъннеш по телефона преди да се появиш.

Аз не съм от хората, които някой ще иска да се появяват в живота му. Мисля си дори, че е тъкмо обратното.

- Не знаех, че ще дойда. – казвам – Просто минавах по улицата.

Не е лъжа. Човек може да има милион причини да се мъкне по Графа. Моята конкретно е козметичния салон в една от преките. Не че маникюристката успя да направи нещо свястно с ноктите ми. Причината може и да не е съвсем в нея.

- Дори нямаш секретарка…

- Обяд…

Не мога да го разбера дали ме кани на обяд или ме осведомява къде е администраторката, покрай чието празно бюро бях минала преди да вляза в кабинета му. Дразня се, защото ми се струва, че го прави нарочно. Нещо като с моите камъни по моята глава.

- Не ми харесва това място – казвам и се оглеждам. Мястото всъщност си е съвсем наред. Точно така както би трябвало да изглежда кабинета на кой да е психотерапевт.  

-На мен ми харесва. – измъква се иззад бюрото. Не мисля, че психоаналитиците трябва да са високи и едри. Освен това по филмите винаги задават въпроси.

- Трябваше да ме попиташ нещо. – казвам. – Например: „Защо не ти харесва?” или поне „Как си?” Или нещо друго. Нали затова хората ти плащат?

- Питах те как ти е името.

-Не е вярно. Пита ме дали си имам име.

-И?

-Ами имам си.

-Добре.  Искаш ли да те заведа на обяд?

-Не съм гладна.

-Не изглежда да е така.

Вадя пръста от устата си. Освен лака съм изгризала и нокътя. Гледката  не е красива. Ядосвам се, защото съм започнала да го правя и извън вкъщи. И не ми е навик от детските години.

-Може ли да остана тук? – питам - Мога да си платя…

- От наследството.

Ето пак – констатира, не пита. Щом работи на място като това, сигурно не му липсват пациенти. Просто мен не ме иска. Обаче ми махва към диванчето в другата страна на кабинета. Запъвам се. Вече не съм сигурна, че искам да остана.

- Трябва ли да се извиня, че стана така?

-Как?

Ето това е. Зададе ми въпрос. На косъм съм от това да се завъртя на петите си и да си тръгна. Въпреки това сядам. Сядам не на давана, а на креслото до него. Не си позволявам обаче предизвикателен поглед. Една наполовина откъсната кожичка ме дразни и аз се съсредоточавам върху усилието да задържа пръстите  си около дръжката на чантата. Изгризаният живец ме боли. Той се подсмихва и  сам сяда на диванчето. Събува внимателно обувките си, подрежда ги една до друга и ляга. Скръства ръце на гърдите си. Дори си затваря очите. Въпреки това ролите ни съвсем не са разменени.

-Как? - повторя той. – Как стана?

-Като по учебник. Всичко се нареди точно така както трябва.

-Кой учебник?

-Никой. Просто така се казва.

-Аха.

-Пък аз си мислих, че имам проблеми с общуването.

-Имаш.

-Нямам. Ти си този, които не може да задава правилните въпроси. А пък аз мога да пипна всеки богат чичко.

-Значи по този учебник…

-По този. Макар другите да му викат по тънката част. Обаче ми се отдава.

-Много си хубава. – казва го без дори да отвори очи и тава сякаш няма връзка с разговора ни, макар и на двама ни да е ясно, че е съвсем по темата. И не е само, че съм хубава. Ставам и за пред камера. Уеб камера. И мога да пиша разни неща, по-добре отколкото говоря, в чат румовете, от онези дето се харесват на мъжете…на ония, дето прекарват нощта от другата страна на кабела.

- 31. – добавям - Разликата ни беше 31 години.

-Падаш си по сметките.

-Жена му и дъщеря му умрели преди години. Катастрофа. Синът му оживял. Обаче не говори много. Беше лесно.

-Кое?

-Да го пипна. И всичко останало. Дори не трябваше да го будалкам кой знае колко. Сякаш беше наясно с нещата. Просто нямаше нищо против. Обаче не мислех, че ще ми остави всичко.

-Само на теб?

-Само на мен. Без момчето. Без брат му. Без благотворителност. Само аз.

-Е, значи добре свършена работа…

-Да. Мисля, че добре се подредиха нещата.

-И не се е залежавал…?

-Не, инфаркт. Масивен. На място. Не е честно, нали?

-Да, можеше да се помъчи поне месец…

-Не, не е това…Аз просто … токова…

-Какво?

Толкова силно съм стискала дръжката на чантата, че ноктите ми са разранили дланта. Взирам се известно време в червеникаво-белите полумесеци пресичащи линията на живота. Мога да измисля една камара лъжи, но той точно в тоя момент отваря очи и ме поглежда, така че казвам истината:

-Липсва ми.