–Може ли да ми препоръчате нещо противоалергично?

Аптекарката изглежда ядосана. Казала ми е нещо, на което не съм обърнала внимание при влизането. Не ме пита какво ми е, нито ми иска рецепта . Подрежда няколко кутийки пред мен.

–Предпочитам таблетки – казвам : – Антихистамин…да, нека  е това.

–Торбичка?

–Благодаря… – Ровя известно време в чантата си, докато намеря портфейла.

–Да маркирам или не? – резкият й тон ме сепва.

– А? – Схващам със закъснение. Пликчетата отдавна не са безплатни. – …не, няма нужда. Само таблетките.

Мушкам ги в чантата и тъкмо на изхода се сещам, че трябва да съм сигурна. Връщам се. Има нещо много гадно в погледа на аптекарката.

– Натриев цитрат. – Доволна съм, че се сещам за името. Някога съм го мярнала из форумите и съм го запомнила.

–Работното ми време изтече преди петнайсет минути, госпожо, нали ви казах? Току що пуснах касовия апарат.

– Госпожица…

–Моля?

–Не съм омъжена. Никога не съм била…

–Добре. Извинете…

–И деца нямам …приятелят ми не иска…още…не искаше всъщност…

–По-добре си вървите, госпожице. – Аптекарката вече не изглежда ядосана. Изглежда уморена. –Трябва да затварям. – казва тя, сякаш не ми е ясно.

Затварям внимателно вратата зад себе си. Една затръшната врата за днес ми е напълно достатъчна. Мъглата отвън е станала още по-плътна и непрогледна. Ляга тежко на раменете  ми и се подпира на мен, докато търся колата си на паркинга. Намирам я по звука от отключващия механизъм. Нещо дразни очите ми и те сълзят. Алергична съм към …мръсотията, която се спотайва в мъглата, към днешния ден и към собственичките на бутици.

Въртя известно време из центъра, докато намеря отворена аптека. Паркирам лошо и оставям светлините включени. Отдалечила съм се само на няколко крачки и вече не ги виждам. Днес е последният ден, в който мъглата ще се шири из София. Нощес синоптиците очакват западния вятър да се разправи с нея. Утре няма да я има.

–Работите ли? – спирам се нерешително на вратата. В петък вечер има една камара други места, които работят . Места, на който не съм.

–Аптеката е денонощна, госпожо. Заповядайте.

–Госпожица…не съм…

Жената ме гледа приветливо. Вероятно смяната й е започнала наскоро. Усмихва ми се.

– …омъжена – Обяснявам за пореден път нещо, за което на никой не му пука.  – Дали имате натриев цитрат или друго …срещу повръщане?

Имат. Аптеката е голяма и добре заредена. Касовият апарат работи.  Купувам си дамски превръзки, паста за зъби и бръснарски ножчета – все неща, които не ми трябват, но имам нужда да отложа с малко излизането от това ярко осветено, чисто и приятно затоплено помещение. Мъглата търпеливо ме чака отвън.

Изнервям се чак след като се качвам на Цариградско шосе.  Подминавам  „Плиска” и преставам да отличавам сградите, покрай които карам. Никаква светлина не достига до мен. Имам само едно парче призрачен асфалт, оръфано и неравномерно осветено от фаровете ми – цялото бъдеще, с което разполагам. Мисля си, че съм пропуснала отбивката, обаче неизвестно как я виждам в последния момент и зарязвам пътя за Цариград. Известно време се чудя дали не мога да зарежа и София. Да се махна от тоя град просто ей така. Да го уволня, така както той ме отсвири. Сбогом и до никога. И да започна някъде другаде на чисто. После се сещам, че аз вече точно това и правя … без започването на чисто.

Обикалям няколко пъти уличките в Дървеница, докато намеря точната. Ако не беше мъглата щеше да ми е по-лесно, тъй като сградата на училището щеше да ми служи за ориентир. Сега обаче и тя е част от призрачната реалност, която съществува някъде отвъд. Тримата легнали полицаи обаче са си на мястото. Липсва само дълбоката дупка в настилката. Била е запълнена наскоро. Вече няма изровени камъчета и натрошен асфалт около нея. Кръпката нова настилка обаче е по-тъмна и успявам да я осветя с фаровете си. Мъглата не държи особено да я притежава. Мисля си, че трябва да изгася двигателя, но не го правя. Бялата мъгла от ауспуха ми не се чувства самотна.

Само преди няколко месеца един мъж спукал гума в тази бивша дупка. Срязал я по-скоро, защото заради легналите полицаи се движел бавно. Докато я сменял с резервната, друг шофьор го връхлетял. Повалил го. Карал е с 20км/ч. Дали с такава скорост можеш да блъснеш някого? При всички случаи не е било точно катастрофа. Било нелепост. Линейката дошла за по-малко от десет минути. Изкълчено рамо и охлузвания, гласяло заключението на лекарите в спешното. Може би е трябвало да го задържат  за наблюдение една нощ, а може би не.

Оная вечер така и не каза да го боли глава. Нито дори се оплака от схващане във врата. Нищо, освен ръката. Но дори за нея мислеше, че е извадил късмет. Изкълчване без счупвания - смяташе, че е било малкия дявол. Точно така го каза. На сутринта обаче се събудих само аз. Мозъчен кръвоизлив. Вътрешночерепен. Преди не я знаех тая дума.

Много смешна история. Смешна и нелепа, мислех си, след първата опаковка антидепресанти. Емо беше военен. Истински. Не чиновник или шофьор на някой полковник. Завърна се жив и здрав от мисия в Афганистан преди няколко години. Шест месеца в базата в Кабул и чисто нов апартамент  в крайните квартали на София. За довършителните работи и обзавеждането обаче теглихме кредит. Значителна сума, която след началото на кризата започна да ни затруднява.

Андрей Николов. Да, това беше името на визитната картичка. Андрей Николов – Юрист. Така пишеше, сигурна съм. Беше висок мъж с костюм и вратовръзка. Миришеше на скъп парфюм – остър и натрапчив.

–Може ли да ви задам няколко въпроса? – мисля, че точно това ме попита. Бях още в чакалнята – веднага след разговора с патолога.

Разбрах, че не е следовател или нещо подобно, чак когато ме увери, че имаме добри шансове да спечелим делото.

–Какво дело?

–Как какво? Срещу Столична община заради дупката срязала гумата на съпруга Ви…

–… не сме женени…

–… срещу лекаря от спешното, срещу шофьора на другата кола, срещу ...

Цапардосах го толкова силно с чантата си, че ръката ми изтръпна. Не си спомням друг път в живота си да съм изпитвала такава ярост. Чиста и неконтролируема. Беше си само ярост, без гняв, без жестокост, без съжаление. Катарамата на чантата ми разцепи веждата му. Още си спомням ризата му, цялата оплескана с кръв. Беше много хубава риза. Перфектно изгладена. Нямаше гънка по нея. Поне не преди аз да се превърна в ярост.

Когато тази сутрин минах през кантората му, забелязах, че хич не изглежда зле. Дори с нещо ми напомня на Емо. Не е само заради високия ръст, може би е и нещо в изражението му. Тогава обаче не ми приличаше на нищо повече от гнусен лешояд.

Е, делото не е срещу Столична община или срещу някой лекар, а срещу мен. За причиняване на средна телесна повреда. Не вярвах, че може да ми се случи подобно нещо.

Махам се от Дървеница и от запълнената с асфалт дупка малко преди полунощ. Спирам само за бутилка силно уиски и се прибирам право вкъщи. Може би вече не трябва да мисля така за това жилище. Но от друга стана вече няма за кога да променям мисленето си.

Преди два месеца ме уволниха. Процедурата мина тихо и кротко, без обвинения, без молби или пререкания. Оплесках важна заявка и изпуснах голям клиент. За много по-малко биха ме изхвърлили дисциплинарно. Мен обаче ме освободиха по „взаимно съгласие”. Подписах набързо всички необходими документи в личен състав и отидох да се регистрирам в бюрото по труда. Проста работа, добре свършена. Повече обаче няма да бъда мениджър по продажбите, където и да било. Пробвах се за седмица като сервитьорка в едно кафене.  Не се получи. Много съжалявам за всичката изпочупена посуда.

Преди няколко дни приятелка ме уреди на интервю за продавачка на дрехи в един бутик. „Не продавачка”, каза собственичката, „консултант продажби”. „Ама аз нищо не разбирам от мода”,отвърнах й, и въпреки това ме взе. Освен трудова книжка и медицинско, трябва да представя и свидетелство за съдимост. Чисто. Тия дни. Защото от първо число на следващия месец започвам.

Паркирам. Усуквам колата и закачам бронята на съседната кола. Мисля, че е само драскотина, защото стърженето не се чу силно. После обаче осъзнавам, че музиката в купето е усилена до край и я изключвам. Може би не е само драскотина. Слизам и оглеждам щетите. Иска ми се в портфейла да имам голяма сума, която да подпъхна под предните чистачки. Останаха ми само монети обаче. Последните банкноти дадох за уискито. Може би трябваше да си взема рестото. Не че това щеше да помогне.

Оглеждам се наоколо. Никой от прозорците на първите етажи не свети, не се чува лай на кучета, нито се е включила някоя от алармите. Паркирала съм съвсем близо до входа на блока. Лекото бръмчене на двигател ме изненадва. Само през две коли. Фаровете на колата са изключени, но вътре има някой. Поглеждам уискито, за да се уверя, че капачката си е на мястото и дори бандерола не е скъсан. Въпреки това мъжкият силует, който се измъква от колата, ми е познат.

–Ха, – вижда ми се странно, че успявам да звуча толкова нормално: –Адвокат Николов, винаги в точното време, винаги на точното място!

Може и да звуча нормално, но се чувствам като пълна идиотка.

–Добре ли си?

–А? – Идея нямам дали съм добре, а още по-малко защо той се интересува от това. – Какво правите тук?

–Чаках те.

–Защо? – Той поглежда към бутилката в ръцете ми. Ако беше празна, бих го фраснала и с нея. –И откога сме на ти?

–Откакто… –Не се доизказва, но съм убедена, че някаква забележка относно гърдите ми, е на върха на езика му. Отказва се от нея и казва: – Забрави нещо в кантората ми…тази сутрин.

–Предложението ми вече не е актуално.  – заявявам му: – За всичко останало можехте да ми се обадите и по телефона.

И тогава го виждам в ръцете му. Съвсем ясно. Въпреки мъглата. Моят собствен телефон. Дори не съм забелязала, че го няма. Все едно има кой да ми звъни!

Беше унизителна работа – онова сутринта. Предложих му се. Свалих си сакото, а после и ризата. Съвсем предвидливо отдолу нямах бельо. Не ми достигна смелост за полата. Както и да е  – изхвърли ме. Може и да съм кльощава в ханша, но бюста ми си е съвсем наред. Искам да кажа наред и без сутиен с подплънки. Просто не го умея това със съблазняването.  Така че майната му. Ако ще да прекратява делото срещу мен! Нека пишат каквото си искат в свидетелството ми за съдимост – изтрябвало ми е.

–Бих пийнал едно… – продължава да зяпа бутилката в ръцете ми.

–Ударих ей оная кола там. – казвам. –Ако ще се обаждаш на ченгетата може ли де е утре?

–Може. Няма ли да ме поканиш?

–По един път на ден.Съжалявам.

–Вече е друг ден… – подава ми телефона. Часовникът на екрана е съгласен с него. Не му е представлявало трудност да намери адреса ми. Вероятно е размислил и е дошъл за онова което отхвърли сутринта. Вчера сутринта, за да бъдем точни. Вече е друг ден. Чисто нов. Неупотребяван. Продължава да ми говори: – … утре е…така че мога и на КАТ да звънна…

Причернява ми. Би ми се искало да мога да направя нещо. Каквото и да е. Но вече и ярост не ми е останала.

–Хубаво. – казвам: – Качвай се.

Взимам малкото вещи от колата си и го водя в апартамента на Емо. После ще му предоставя и чаршафите му. Като начало се задоволява само да пие от чашата му. Чисто без лед.

–Какъв е плана? – пита ме след първата чаша. Пием бавно и ожесточено. Наливам повторно.

–Няма план. Взимай за каквото си дошъл…и да те няма.

–Кой ще получи апартамента?

–Моля?

–Не сте женени. Нямате деца. Родителите му отдавна са покойници.

–Не му бери грижата. Има кой…някаква братовчедка на майка му. За нея апартамента, за мен …изплащането на кредита.

–Не е ипотечен?

–Аха. Потребителски. Щяхме да се оженим…някой шибан ден. По-натам. Да имаме дете …деца…когато сме готови…

–Спряла си плащанията по кредита. Издирват  те от банката.

–Изхвърлиха ме от работа. От бюрото по труда не са особено щедри, особено, когато не са те осигурявали на пълната ти заплата…пък и поръчах най-скъпата мраморна плоча …и да покрият гроба…сякаш има значение…

–Права си. Няма.

Пълня чашите отново. Имам си планове за тая нощ. Искам да го накарам да си върви. Искам да ме остави.

–Ти какво … – Бих запалила цигара, ако имаше. Мисля си, че не съм пушила повече от десетилетие. Сериозна цифра. И нито една от тия години не ме е направила по-малко пушачка. –…какво си ме заразпитвал? Да не си ми адвокат? Нали не те наех или греша?

Алкохолът вече е започнал да ми действа. Хиля се на собствената си тъпа шега.

–Трябва ли ти?

–Какво?

–Адвокат.

–…не, вече, не…

–…защото тъкмо съм свободен…ако ще обжалваш.

–…нямам нужда..съдебната система така или иначе вече ме е прецакала, но вероятно ще ми дадат служебен адвокат…за без пари…ще ми дадат ли?

–Няма да имаш нужда. Вече се погрижих се за това…преди да дойда.

–Съжалявам за ризата ти. Изпра ли се?

–Какъв е плана, Ани?

–План ли? Нямам никакъв план. Съжалявам ако съм казала или направила нещо …каквото и да е…днес сутринта…вчера…или когато там и да е било…

–Все още нищо не си направила, нали?

–Да съм направила? Не, нищо, освен уискито. Не можеш ли просто да си вървиш?

–Ако го искаше истински въобще нямаше да ме поканиш.

–Не съм те канила. Ти ме принуди.

–Понякога …в мъглата…човек лесно може да се заблуди, че няма избор.

–Понякога…в мъглата…човек проглежда …истински. Това е краят.

Планът ми всъщност е много добър. Сигурен, прецизно обмислен, внимателно планиран. Планът ми е прекрасен. Като план на ученическо съчинение, само че без правописните грешки. Ще започна с противоалергичните таблетки. Само няколко с малко уиски. Те са като мехлем за стомаха – успокояват го и потискат гаденето. Ще напълня ваната с топла вода. Нека е гореща, но не твърде. Ще сложа ароматни соли – всъщност цялата опаковка. Това ще  направи ваната доста  хлъзгава. Ще се потопя вътре по бельо, а бутилката с уиски ще сложа на етажерката, точно до бурканчетата със сънотворни и антидепресанти. Ще разопаковам бръснарските ножчета от опаковката им и също ще ги подредя. После с всяка глътка уиски ще изпивам по две от сънотворните. Ще го правя бавно. От опит вече знам, че смесването на барбитурати с алкохол дразни стомаха и предизвиква повръщане. Затова точно на половината опаковка ще погълна натриевия цитрат и още антихистамини. После ще  използвам бръснарските ножчета. Ще срежа вените по дължината им. Не напречно през китките, като по филмите, а по цялата им дължина от глезена до коляното и после от китките до лактите. След това ще довърша уискито с останалите таблетки. Може би вече ще съм се унесла. Ще се хлъзна във ваната и водата ще покрие лицето ми.

Мисля, че планът ми е свестен – сигурен погледнато отвсякъде, а не зов за помощ или нужда от съжаление. Пък и няма да е трудно да се почисти след това. Да, това е един добър край на калпава история.

Не стигам до банята. Сгушвам се на дивана до него и в просъница го усещам как ме завива със сакото си. После го чувам да мърмори, че само селинджъровите герои нямат избор и заспивам.