Изморен съм, но все пак вкарвам бетоновоза в халето. Докато нагласявам кабелите, за да включа бормашината, виждам момчето да сяда на рампата пред сградата. Известно време се правя, че не чувам телефона.

– При теб ли е? – пита ме тя, когато все пак вдигам.

– Да – отговарям й. – Ще ти го докарам след няколко часа.

–Няколко часа? Не става. Докарай го сега. Празници са…

–Имам работа.

–Как ли пък не! Ще наливате бетон на Бъдни вечер или какво…? – Млъква и чака. Аз също. Накрая въздъхва и казва: – Добре. Прибери го, като можеш.

Поглеждам за момент към момчето и после се покатервам в бурето на камиона. Включвам бормашината. За една година маса бетон е полепнал между ребрата. Съсредоточавам се в къртенето му. Не издържам повече от час. Преди години не излизах докато не приключа с цялото буре. Сега съм наясно, че ще идвам и утре. 

–Леля ти се тревожи за теб. – казвам му, докато откачам бормашината и навивам на макарата удължителя. Влезнал е да ме чака в халето. Навън вали. Лапавица.

–Лъже. – казва  той.

                Не е станал по-разговорлив отпреди. Премълчава подробностите за живота му  в чуждото семейство и смъква шапката си. Само колкото да видя обръснатата му до голо глава. Кимам и той намества шапката обратно. Навярно му е студено, но аз не съм приключил още. Изкарвам бетоновоза от халето и изхвърлям от  бурето откъртените парчета бетон. Измивам камиона отвън и го паркирам до другите. Циментовото мляко е полепнало по крачолите на гащеризона и ги втвърдява. Колегите отдавна са си тръгнали и само пазачът прави по някоя обиколка на плаца. Чака ме да си тръгна, за да пусне кучетата и да се прибере на топло. Преобличам се набързо. Натъпквам работните дрехи в една торба и я мятам в колата. Пера ги със същия препарат, какъвто ползваше майка му, докато беше жива, но никога не успявам да ги изчистя като нея.

Довеждам го вкъщи. Маса време търся скарата. Намирам я лоясала в шкафа под мивката. Вероятно съм забравил да я изчистя предния път. Или предните няколко пъти. Пращам го за хляб и размразявам свинските ребра. Връща се с някаква питка.

–Нямаше ли хляб? – питам аз: – От оня нарязания…

–Имаше питка.  С паричка е…

–Няма да ни стигне. – Оглеждам я, но тоя път не мисля за неговата майка, а за моята.

Свинските ребра на скарата започват да цвърчат.

–Боговица. – изтърсвам.

–Какво?

–Боговица. Майка ми я наричаше така.

–Питката с пар̀ата ли?

–Аха. Само че тя си я месеше. И слагаше и разни други работи в нея.

–Какви?

–Копче… – опитвам се да се сетя без да спирам да режа лука. Изсипвам го в доматения сос. С малко олио ще стане за салата. – …бобче и дренче.

–Ами мама?

–Какво майка ти?

 Очаквах да ме попита какво означават тия работи - бобче, копче и дренче и за момент се чувствам като дете на което са му дръпнали от устата лакомството. После се сещам за меда и съм доволен, че темата е променена.

–Майка ми какво правеше за Бъдни вечер?

–Не помниш ли?

Поклаща глава. Червеникави петна са избили по бузите му. Сигурно му е топло. Все още не си е махнал якето и шапката. Сещам се за косата му, за липсата й по-точно, и питам:

–Какво толкова си направил тоя път? Леля ти ли...?

–Не. Чичо.

–Аха  – Намирам някаква купа и напъхвам в нея готовите ребърца. – Какво чичо ти?

–Нищо. Той  такова…Имах дъвка в косата.

–Защо?

–Диди ми я е залепила, докато съм спал…може и да не  била само една.

–Още ли не можеш да се разбереш с братовчедките ти?

–Ама те са момичета.

–Много ясно. –казвам: – Да няма връзка с лепилото в плитката на Диди?

–Е, да, ама на нея не й отрязаха цялата коса.  – Чак сега се сеща да смъкне якето и шапката. –Чух леля като й казваше, че бързо ще й порасне.

–Твоята също. – отбелязвам. Натъквам се на буркана с мед, докато търся солницата. Изваждам го и го слагам на масата. Мисля си, че е несъзнателно, защото всъщност се опитвам да внимавам в разговора. Не се сещам да съм разговарял с  него, докато майка му беше жива. Поне не за нещо истинско. Беше кротко хлапе. Възпитано. Не мрънкаше, не хленчеше и не се тръшкаше.

–Иска ми се да се върна...тука…  –  Звучи несигурно. Сякаш иска да ме попита, но не смее.

Не казвам нищо.

–Ще се науча и аз да карам…камион…Все още показвам ония снимки с фадромата… дето сякаш аз я карам, а ти седиш прав в лопатата…И  момчетата винаги казват, че са яки...

Стаята му си е както беше. Само преместих книгите й в неговите шкафове. Играчките му ги няма, но бюрото и кревата му са си съвсем наред. Може и да съм си въобразявал разни работи. Може дори нещо там да съм се надявал, но споменаването на фадромата решава въпроса.

–Не може. – отсичам.

Отварям капака на буркана  и с лъжица размазвам малка част от меда по боговицата. Разчупвам питката на две и му подавам парчето, в което ми се струва, че е монетата. Не го взима. Отмества рязко назад стола си и става.

–Нямаше да …щеше ли да може… ако… – Ядосан ми е, но не ми крещи:  – …ако ти бях син?

Щеше ли? Не знам. Не ми е син. Майка му ги разбираше тия работи. Беше преподавателка по философия. Баща му я беше пребивал няколко пъти, преди да успее да се разведе с него. Професор е по нещо, което  не мога да произнеса. Една глава съм по-висок от него и два пъти по-едър. Никога не посмя да дойде да я търси. Нито нея, нито момчето. Тя умря от усложнения след нелекуван грип. Преди това да се случи, не знаех, че в днешно време човек може да умре от грип. Или да се самоубие от него.

– Сядай. – казвам и тиквам в ръцете му омазания с мед хляб: – Яж.

Той се подчинява. Другия път, ако има друг път, вероятно ще ми е по-трудно.

–Майка ми мажеше питката с мед. – казвам, когато приключваме с яденето: – Заради баща ми.

–Онзи, който е бил в затвора ли…дето комунистите го натопили?

–Аха. Бил е репресиран. – Повтарям механично любимото изречение на моята майка. Неговата майка обаче не мажеше питката с мед. Нямало нужда, казваше тя, да омилостивява злите сили. Никой в семейството ни не бил сторил тежък грях, нито престъпление. Правело се само тогава.

На Коледа го водя на възела. Вкарвам го в бетоновоза и дори му връчвам бормашината. Оставаме вътре не повече от четвърт час. Това му е достатъчно. Едвам успявам да го извадя от камиона. Съвсем е пребледнял. Ръцете му още треперят от вибрациите и ушите му кънтят. Искам да е съвсем наясно, когато реши да разказва на момчетата, колко точно е яко в търбуха на бетоновоза. След това го закарвам на леля му и дори се сещам да взема по шоколад за момичетата. Казвам й, че скоро няма да му хрумне да бяга отново-нито от дома й, нито от училище.

После се връщам на бетоновия възел. Тия празници няма да са безкрайни, а аз трябва да изчистя камиона. Когато, след няколко часа, излизам на бял свят, мъглата се е разпростряла навсякъде. Докато слизам на земята обаче, виждам как някъде в далечината тя се разтваря и пропуска няколко лъча от залеза. Небесата се отварят, казвам си. Каквото си пожелаеш днес, ще се сбъдне.